Кане Корсо и ловът на глигани

Fabius Du Clos D'Attila

Ловът на глигани. В една стая на луксозна Римска вила в Casale на Площад Армения, (от 3ти или 4ти век) има мозайка, която изобразява лов по много реалистичен начин: глиган, правещ последни усилия да се защити, с кървяща рана на гърдите, която е от острието на ловеца; мъж, лежащ на земята и кървящ, друг е обхванат от страх и четвърти – хвърлящ голям камък към дивия звяр. Две кучета допълват групата: едното наподобяващо хрътка, забило зъбите си в хълбока на глигана и друго, което определено е молосоидно: отрязани уши, внимателен поглед и атлетично тяло; силно, мускулесто и енергично куче, което се спуска към глигана и забива в него зъбите си. Това изображение е много подобно на днешното Кане Корсо.

Дори преди да започне да се използва от свиневъдите, кане корсо е било използвано за лов на диви животни. Използван е за лов на глигани от богати собственици на земи, лордове и професионални ловци от незапомнени времена.

Глиганът е бил желана плячка заради месото и мастта си. Фактът, че живее на стада е още по-привлекателен за ловците, въпреки, че хващането му не е лесно и изисква поемането на определени рискове и много добра стратегия.

Силен, дързък и въоръжен с яки бивни, глиганът предпочита да бяга, когато го гонят, но ако е ранен, ще започне да се защитава и ще нападне всеки – било то куче или човек.

Hugo Degli Elmi

В тези случаи е необходимо ловните кучета да бъдат умни и смели. Всяко едно от тях инстинктивно е знаело къде е границата между атаката и защитата, за да избегне смъртоносни наранявания – понякога младите кучета са получавали такива, водени от непрестанната си жажда за битки. Опитните ловци избирали кучетата си внимателно, знаейки възможните реакции на плячката.

Така че, логично, Кане Корсо е било най-добрият избор. Силно куче, компактно, с развит гръден кош, масивна мускулатура, гъвкави движения и решителни в атака. Силният врат, здравата захапка и страхотния набор на зъби дава предимството на „назъбената захапка”. Големите и добре разположени кучешки зъби, правата линия на резците, долната челюст с резци леко стърчащи навън – половин сантиметър по-напред от тези на горната челюст, всъщност позволяват на кучето да има тази здрава захапка.

Ловната група кучета се състояла от хрътки и светли молоси: някои от хрътките са на петна, докато молосите, в голямата си част, са жълтеникави (светъл цвят, почти пшеничен), някои имали по-тъмна козина с ясно изразени тигрови ивици. Без сянка на съмнение, това са били Cani Corsi, които авторът ни показва в този барелеф от Nineveh, запазен в Британския музей в Лондон.

Дори външният вид на Кане Корсо има значение и поради различните дейности, за които е използвано, през годините този вид търпи промени. Оставянето на ушите и опашката поставят кучето в по-неблагоприятно положение когато лови и се бие с големи и опасни диви животни.

Callixtus Caelus Antiquum

Опитът показва, че ушите и опашката на кучето трябва да бъдат премахвани, за да дадат по-малко възможности на противника да се възползва.

Опашката е била премахвана през първата седмица от живота на кученцето с ножици, които майката е облизвала, за да предотврати образуването на белег. Ушите са били рязани когато кученцето е във възраст около три месеца във формата на равностранен триъгълник, без упойка и дезинфекцирали с прах (пръст). На кученцата давали да изядат отрязаните части, изпържени в тиган. Вярвало се, че тази практика ще засили тяхната агресия и ще изостри техния темперамент.

Black Pearl

Струва си да отбележим, че така кучето не е било естетически неприятно, а всъщност имало свиреп вид. Това вдъхвало респект и служело отлично за ролята му на куче пазач, държейки външните и лоши хора на голямо разстояние.

Тази практика съществува и днес, но в селските райони на Юга, не е необичайно да видите кучета, които имат уши и опашки.

Естествената инстинктивна склонност на Кане Корсо да се изправя срещу всяко животно, е използвана за лов на глигани чрез подходящ тренировъчен режим.

Възрастните кучета се подбуждали от диво прасе, докато малките кученца наблюдавали тактиката, използвана при атаката, вързани на каишка. След като прасето се било обездвижено, кученцата били пускани и също насърчавани да привикнат с плячката, да ги подготвят за бързината й и бурните й реакции и да ги научат как да атакуват и да захапят плячката в най-подходящия момент, за да се избегне провал и вероятно нараняване на кучето.

Друго полезно упражнение е било да се изведат малките навън и внезапно да им пуснат малко диво прасе или малък язовец, вързани в храст. Така давали възможност на малките кученца сами да намерят плячката и да излеят агресията си, нападайки я, по един безопасен за тях начин.

Bestia Caelus Antiquum & Hugo Degli Elmi

Кане корсо е свикнало още от зората на времето да ловува и да се бие с мечки и вълци – хвърля се мълниеносно бързо, захапва врата на врага си, докато го почувства, че спира да се движи. Кане Корсо и до днес пази своето генетично наследство и е страхотен ловец и отличен преследвач. По тази причина не е било трудно да се обучи кане корсо да търси свиня, скрила се в леговището, за да храни малките си.

Храненето на тези издръжливи и предани помощници, които можели с часове да преследват плячката и след това да я повалят, се е обмисляло внимателно.

След връщане от лов, на кучетата са давали голяма порция храна, съдържаща парчета месо, сух хляб, кръв и кости, като към това добавяли парчета свинска мас, за да възстановят енергията на животните, която са изхабили по време на лова и за да възстановят мастните им резерви.

Fabius Du Clos D'Attila

Преди лов, в зависимост от географската зона, често давали на кучето малка доза мляко и серум, смесени с овесени трици или царевица, сорго или малко брашно, за да не липсват захарни вещества. Днес тази смес се замества с няколко бучки захар. Тази схема дава най-голяма възвръщаемост, също толкова, колкото въглехидратите осигуряват химическа енергия, за да улеснят мускулната контракция и по този начин намаляват сърдечно-дихателното натоварване.

Колкото по-опитни са ловците, толкова по-добре разпознавали следите, оставени на дървесните стволове от острите зъби, които при възрастен екземпляр, достигат до 15см дължина, толкова по-точно могат да идентифицират плячката – теглото й и дори пола на животното. Те дори можели да локализират местоположението на глигана като изследват дупките, изкопани в калта, в близост до поточета и реки, където животното е лежало или по скалите и дърветата, където се е трило, за да премахне паразити по гърба или излишна кал.

Връщането на изгубен глиган в дивата природа или заплождането на домашно прасе с диво спомагало за създаването на малки стада хибриди, които били ловени по много специфичен начин.

Black Pearl, Fabius Du Clos D'Attila & Tetra

Плячка, по-малка от 6 месеца, била наричана „cinghialetti”, а животно, по-голямо от 6 месеца и с развити бивни, наричали „porcastro” и възрастното животно било наричано дива свиня. Ловът на тези животни бил по-малко рискован за Кане Корсо и било по-лесно да надуши следите им. След като били настигани, бивали свалени от Кане Корсо много бързо с ловко захапване по врата.

Ловът, при който се използва Кане Корсо, приключвал много бързо и по един целенасочен начин.

Едно от кучетата стискало cinghialetto или porcastro за ухото или зурлата, докато другите го довършвали хапейки го за врата. Тази ситуация се променя, когато става въпрос за възрастни глигани, защото тяхното голямо тегло и сила поставяли кучетата в по-голям риск и понякога компрометирали изходът на лова.

Възрастните мъжки глигани често живеели в изолация, заедно с един по-млад мъжки, наричан на жаргона на ловците „оръженосец”. Те често имали надмощие над двойка Кане Корсо, независимо от изтощителните бобри и безбройните атаки срещу тях. За такива глигани използвали различна тактика: да използват двойка кане корсо, много добре свикнали едно с друго или първо да пуснат хрътките, които да надушат плячката, след това да я подгонят и задържат, докато ловците стигнат до нея.

Callixtus Caelus Antiquum

Водачите на кучетата следвали ловците с вързани на каишка кане корсо и ги пускали в подходящия момент. След това те скачали на плячката, непозволявайки й да избяга. Ловците се намесвали след това, за да довършват свинята, като я намушкват със шиш.

За да създадат дори по ефективен кучешки „материал” и да имат по-голяма възвръщаемост за усилията си, ловците създали мелези, които да работят заедно с кане корсо.

Два известни мелеза, които определено работили заедно с Кане Корсо били „mezzosangue” (мелез) и „mezzocorso” (наполовина-корсо)

“Mezzosangue” се наричала кръстоска на мъжко кане корсо с женска хрътка. “Mezzocorso” било кръстоска между мъжко кане корсо и женска бяла овчарка Abruzzese, която наричали „мастиф” в много райони на Южна Италия. Тези интервенции били наричани кръстоски първо поколение и имали много добър синтез от най-добрите качества на молоса и „мастифа” или хрътката. “Mezzosangue” имало отлични качества в преследването и преследвали тихо и упорито, докато „mezzocorso” подобрило качества като ловене и куче пазач, овчарско куче, пастирско куче и защитник. То всъщност понякога се използвало като пазач на стадата овце или бизони и придружавали овчарите в планината, служейки им като лична охрана докато премествали стадата.

Tetra

Някои автори казват, че истинското Abruzzese произлиза от “mezzocorso”. Ушите на тези бели и пъстро-черни кучета са често отрязани, но красивата, гъста и изразителна опашка е оставяна неотрязана.

Caelus Antiquum