Доказателства за съществуването на Кане Корсо в Италия през вековете

Callixtus Caelus Antiquum & Fabius Du Clos D'Attila

Преди да започнем прегледа на доказателствата за съществуването на Кане Корсо в миналото, искам да се спра за момент на самия термин. Става въпрос за името, което най-вече откриваме в италиански трактати и древни ловни хроники. Трябва да подчертая, че за първи път чух да се произнася това име в района на Фоджа; следователно, официално там е наречена породата по този начин и не е научен археологически термин в кинологията. Когато породата почти е изчезнала от речниците за десетилетия, в южна Италия терминът продължил да съществува благодарение на консерватизма на тези райони. Имах възможността да чуя изразът:”…грозен като кане корсо”, което очевидно се отнася до свирепия вид на породата. Имало е един момент, в който изглеждаше, че името може да бъде променено. Джовани Бонати, един от първите любители на кучета, заинтересован към породата, се опита да я преименува на Дого Пуглесе, но за късмет скоро осъзна, че това е грешка. И така кане корсо запази своето име, за разлика от Неаполитанският мастиф и овчарката Марема-Абрузи, чиито традиционни имена са били сменени.

Каква е етимологията на термина „кане корсо”? Дадени са различни отговори на този въпрос. Най-лесният би се отнесъл към мястото, от където произлиза породата – Корсика. Но не е ли известна Корсика с молосите както и Великобритания, Епир или Азия? Лично аз не съм намирал никога препратки към това твърдение. И дори Корсика да е мястото на произхода на породата, това със сигурност е далеч назад във времето, тъй като тази порода е присъствала в Италия с това име най-малко от 1200год. Бонати прави приемливо предположение, че името идва от корена „Provencal”, което на английски означава „груб”. По-късно някои хора свързаха името на породата с латинската дума „cohors” или “cors”, което означава, че кучето е придружавало Римските легионери, но за мен това твърдение е твърде дръзко. По-често, думи от латински произход не предполагат именителен падеж в италианския език, а случай на аблатив. Към тези хипотези мога да добавя и една моя. В своята работа „Il cane nella storia e nella civilta’ del mondo” ( Кучето в историята и в световната цивилизация) Гирардон разказва, че до 18ти век в лова на елени, мечки или диви глигани „най-важната част била запазена за кучетата, наричани „da corpo”, които атакували звяра, хапейки ушите му, за да го разсеят, за да може Договете, наричани “da camera” и които Лордовете държали в своите спални, за да се защитят от евентуални атаки, да го довършат. Ако приемем, че нашето куче е използвано за лов на диви глигани в по-горното изречение, значи думата Corso може би произлиза от френската дума “corps”, т.е. “corpo”(тяло) на италиански (както corsetto (корсет) е синоним на думата corpetto (жилетка; буквално:малко тяло); ако също така приемем, че аз лично съм чул да наричат породата във Фоджа с името “Cane de Corso”; поради всички тези причини, може да вземем под внимание казаното от Гирардон. Причината това куче да се нарича така, може би, идва от факта, че то е трябвало да направи опит за “corpo a corpo” (ръкопашен бой) с животното, което гони. Това се различава от другите кучета в глутницата, които трябвало да следват следите, да надушват дивеча и да го преследват.

Нека прегледаме историческите доказателства за съществуването на кане корсо в Италия. Предоставяйки следните цитати, не претендирам за изчерпателност на източниците. Моето проучване се ограничава само до проверка за съществуването на кучето век след век; за това, ние може разумно да предположим дългото му съществуване.

Мой приятел ми показа най-пълната и древна препратка. Тя се намира в древна хералдическа книга, където благодарение на гербовете и историята им, може да сравним терминът „corso” със специфичен морфологичен тип. Текстът гласи: „Моналдечи, в своята книга от 1238год и в тези от следващите години, разказва за смелостта на семейство Колонези, показана от Берардо ди Еванджелиста Корсо; Моналдечи тук демонстрира, че това семейство сега се нарича Де Берарди, но тогава се е наричало Еванджелисти, а по-късно – Де Корси, въпреки, че става въпрос за едно и също семейство (фамилия). Фамилията Де Корсо им е била дадена от Пополо Романо, който ги дарява с това име и с герб на скачащо кане корсо заради дързостта и смелостта на Еванджелиста, които той демонстрира по време на службата си при Пополо, както казва Моналдечи”. Този текст е придружен от герб, където ясно си личи изображението на нашето куче. Това ценно доказателство ни позволява без всякакво съмнение да приемем, че морфологичният тип е свързан с името „кане корсо”, където и да съществува в исторически текстове.

Следващото доказателство ми го показа Бонати. То датира от средата на ренесанса. Намира се в един известен трактат по Естествени науки, написан от Конрад Геснер, в том „ de Quadrupedibus” от 1551год: “Canum ex Corsica (Kursshund) in Italia, Romae praecipue, usum esse aiunt adversos apros et boves feros” (Куче от област Корсика, Италия, най-вече срещано в Рим, където хората казват, че ги използвали срещу глигани и волове). В тези няколко думи има много информация. Чрез определяне на Корсика като родното място на породата, Геснер следва най-лесната интерпретация, която обяснява името му, въпреки че Рим е центърът на разпространение на кучето. В Римската провинция от незапомнени времена е имало хора, занимаващи се с едър дивеч, което води и до дивите прасета. За това, не трябва да се учудваме, че хората са използвали кане корсото. Ерасмо да Валвасоне безпогрешно ни обобщава характеристиките на тази порода в неговата поема „La Caccia” („ Ловът” от 1591год):

«The Corsican has a great strength, he boldly attacks

“Корсиканското куче има голяма сила, смело атакува

a wild animal and holds it back: since he has seized it,

дивото животно и го задържа:като го захапе,

his tooth doesn’t know how to release it….

не го пуска….”

Може идеално да разпознаете кучето: задържане, голяма сила, малко съпротивление при бягане. Тези три характеристики го различават от Дог-а, който е бил използван за преследване на дивеч. Трябва да отбележим, че Валвасоне е пътувал много малко през живота си; за това, трябва да признае, че Корсото е било добре познато и в родния му район Фрули.

От 1600год. може да цитираме “L’Economia del Cittadino in Villa” от В. Танара (Болония, 1644г): „ Хората ловуваха с помощта на три породи кучета: два вида хрътки и големи кучета (мелези), най-вече мастифи и корсота”. Това е класическа композиция на глутницата, използвана за лов на едър дивеч, т.е. по-специално за елени и глигани. Целта на хрътките е да намери животното и да го изведе на открит терен, където може да го обградят; мастифите и корсотата трябва да го задържат, за да може ловджията да го убие.

Моят приятел Паолети скоро ми показа каталогът на изложбата „Natura Viva in Casa Medici” (Флоренция, Дворец „Пити”, 14.12.1985-13.04.1986). Каталогът показва, че „през 1771г, в имението Сайнт Марк е имало: една лъвица, два тигъра, две вълчици, един лешояд, пет лисици и едно кане корсо”.

Tetra

В съвсем различен контекст, намерихме друг цитат от същия период. В интересния том „”la Bestia Feroce” („Свирепият звяр”), редактор: М. Коминчини (1991г, Издателство Диакрония, Вигевано), се разказва за новина, свързана с ужасна история, случила се в Ломбард и низините в края на 1700год – появяването на свиреп звяр, който се хранил с деца, които уловил сами, когато те са изкарвали животните на паша. Освен ужаса от смъртта на децата, тази история става все по-зловеща от факта, че малкото хора, които успели да видят звяра, не са били в състояние да го класифицират. Свидетел го описва така: „звярът е като голямо кане корсо, има червеникава козина на гърба и бяла на корема, има голяма глава като кане корсото с изправени уши”, (1972г, в квартал в Милано). Ето защо, заради подозренията, че това е било куче, а не вълк или друг звяр, властите издали следната заповед: „ Заповядваме собствениците на кане корсо и други кучета, които имат злобен характер, които хапят, дори когато не са провокирани, да бъдат връзвани и държани в домовете си, за да не наранят някой” (Новара, 1805-1815, Ведомствена префектура Агогна, папки номер 1887-1888).

Fabius Du Clos D'Attila & Ermano Caelus Antiquum

Със започването на проучването ми за 1800години, намерих следния параграф на страница 102 в текста “Elementi di Storia Naturale” („Елементи от Естествената история”) от Г. Омбони (Милано, 1852г). „Кане корсото е тигрово, прилича на хрътките или на ловждийските кучета и е използвано за пазач”.

Особено интересно е какво добре познатият натуралист Ф. Мина’ Палумбо е написал в неговата книга „”Catalogo dei Mammiferi della Sicilia” ( Каталог на бозайниците в Сицилия”) (Палермо, 1868г) на страница 45:

Кане корсо. Къса глава, голяма и тъпа муцуна, уши легнали в края, пепеляв цвят надолу, къси райета в черно, малко интелигентност. Катания, Петралиа Сотана, Кастелбуоно, Палермо.

Английско кане корсо. Много силно куче, по-изпъкналата долна челюст е отличителна черта на този вид. Често се среща в Англия, видях красиви видове в Палермо, идващи от Англия.

Дискриминиращият елемент между родното кане корсо и английското корсо, главно е индициран в прогнатията на второто куче. Това изявление е пълно с усложнения, дължащи се на полемиката за челюстите на Италианското кане корсо. Според Мина’ Палумбо, който се слави с голямо уважение в областта си, стигаме до извода, че слабата прогнатия, която се появява понякога в Италианското кане корсо, без съмнение идва от английската кръв и поради това е външен елемент. Изявлението, че италианското кане корсо има малко интелект е любопитно; кой знае какво е имал предвид авторът, казвайки това? Видът на ивиците е описан много добре; сред най-характерните и красиви окраски е тази: черни ивици на пепеляв фон.

В първото издание на речник на италианския език от Н. Зингарели (1922г), ние намираме определението: „Корсо, вид голямо и свирепо (диво) куче с черна козина.” Зингарели е от Геригнола и следователно трябва да е добре запознат с тази порода. Друго доказателство от този период използва „корсо” като термин за сравнение, за да се опише животно, което се предполага да е било рис. От доклад на Президента от 1926год, Автономна институция от Национал пар Абрузи, страница 51: „Франческо Липа – общинска охрана, разказва, че е присъствал на борба между неговото куче и животно, което, според описанието му, може да приемем, че наистина е било рис. Още повече, че кучето се е наложило да спре борбата, защото е било ранено. Липа ни уверява, че животното е имало жълтеникавокафяв цвят на козината и е било подобно на кане корсо със снопчета (кичури) козина на върха на ушите си.

Също така Др. Джорджио Корадо, ветеринар от Бареа-Перкасероли, ни посочва това, което трябва да знаем от Анджело Санте д’Андреа от Вилета. В едно място по склоновете на планината Греко в края на месец юни 1924год, хората видели животно, показващо следните характеристики: „ видът му и размерът бяха като на кане корсо и козината на върха на ушите му се виждаше”. Със здравата си голяма глава и отрязани уши и опашка, корсото наистина много прилича на рис. Тази прилика с представители на котешкия свят ни връщат към вярванията, които съществували в древността – че молосите са произлезли от кръстоска между женско куче и тигър.

Bassa Caelus Antiquum

Като последен документ, проследяващ доказателствата, свързани с дългата история на кане корсо в Италия, искам да ви разкажа за думата „Преса” (задържане) в речника на италианския език в ловуването от П. Фарини и А. Аскари (1941), издателство Гарзанти, Милано. „Преса: използва се за хрътките или ловджийските кучета (кане де преса), значи уста, тъй като това е бил единственият инструмент за тях да задържат нещо. Томасао посочва „ Той ги задържа като ловджийско куче”. След това фразата става пословична „той е като ловджийско куче, когато захапе, не пуска”. Отбележете, че това „захапва и не пуска повече” описва просто характера и силата на ловджийското куче; следователно, ловджийското куче трябва да има голяма и силна уста, за да захапе лесно и да задържи на всяка цена. Не би било полезно лесно да пуска плячката, а е трябвало да задържи животното, за да може ловецът да го убие или вземе. В действителност хрътките се наричат така, заради факта, че хващат и убиват зайците; както и да е, дори и да са били използвани за лов на глигани, не са хрътките, които задържали животното (хрътките хапят само по бедрата, след което глиганът може да избяга); докато мастифите, булдозите, корсотата могат да захапят и удържат дори бикове…”

Доказателствата, показани от мен, са само малка част от историята на кане корсо. Аз открих някои от тях, други ми бяха посочени от приятели; със сигурност не са плод на систематично биографично и архивно проучване, което със сигурност щеше да осигури много други цитати. Искам да кажа, че аз ограничих моето проучване до цитати, където терминът „кане корс” присъства. Има много други, където термините „голямо куче” и „ловджийско куче” присъстват и почти сигурно се отнасят за същата порода. Накрая искам да кажа, че до 1800год, кане корсото е било добре познато и представено в цяла Италия, от Ломбарди до Сицилия. Само от този период нататък присъства основно в Южна Италия, където средата предразполагала тази порода да просъществува по-дълго.

Caelus Antiquum